Четири часът през ноща, решавам кръстословица и размишлявам за нещата от живота, за любовта, омразата и предателството…

Как се чувствам, какво, и към кой изпитвам нещо – незная, обичам, а мен не ме обичат, но нямам право да виня, сам си докарах болката до главата. Иска ми се да върна времето назад, но немога, а дори и да можех, сигурно ли е че няма същите грешки да направя?

Всички казват че любовта е най-великото чувство, Шекспир даже е каза – „Живеят само влюбените, останалите просто съществуват“. А аз питам, когато е казал тази мисъл бил ли е влюбен? Ако да споделено или несподелено е било, и знаел ли е любовта какво бреме е ?

Да! любовта е красиво, нежно и невероятно чувство, но за нея са нужни двама… а когато единият го няма – какво правим, или ако е тук в съседната стая, но иска да е някъде другаде, с някой друг…
Струва ли си, да жертваш най-ценното – сърцето си, за да опиташ да разбереш парадоксът на човешките чувства и отношения? Всъщност нещата са прости, много прости, просто ние излишно си навличаме неприятности като ги усложняваме.

Хората казват че рано или късно, всичко се връща, преди време аз бях този който без капка жал разби сърцето на един специален човек… и сега заради тази моя глупава постъпка ли ми се връща това?

Ако за всяка секунда болка и тъга, която съм причинил през живота си на околните, ми се връщат само по две секунди от същото, тогава трябва да страдам до края на живота си, че даже и след това… Колко време още, ще причинявам болка и тъга на околните хора, и за това ли съм се родил?

Тъжно е… като погледна назад и видя че повечето от времето през което съм живял, или съществувал, ако изхождаме от мисълта на Шекспир, съм причинявал повече страдания, от колкото радост. След толкова време чак сега разбирам, колко крехки са чувствата на един човек, чак сега разбирам колко тънка е границата между любовта и омразата.

Ясно е, разбрах! Чувствата се красиви и крехки, но забога нужно ли е цялата тази болка да е реалност. Интересува ме каква е същността на болката, и каква е нейната цел?
Не искам вече тази болка, искам раната да зарастне… но кога? Незная.
Може би когато спра да гледам в миналото и да живея в него. Немога вечно да плача преди да заспя, немога дори и в момента сълзите си да сдържа, но трябва защото…
Но всъщност и аз незнам защо.

P.S. Зная че съм малко неграмотен но помогнете ако желате

Обичам те мило ангелче, завинаги <3